Родих се в първия учебен ден, израснах и остарях само за двеста дни.
Лео е на прага на зрелостта. Oбича футбола, китарата си, надбягванията с мотопеди. За него учителите са “защитен животински вид”, който той се надява да изчезне веднъж завинаги. Затова когато пристига нов учител по история и философия, Лео го посреща скептично. Но този млад учител е различен от другите – нестандартните му методи насърчават учениците да бъдат себе си и да преследват мечтите си.
А Лео има мечта и тя се нарича Беатриче. Той има и реалност - по-близка и поради това по-трудно забележима. Силвия е неговата надеждна и безметежна реалност. Когато разбира, че Беатриче е неизлечимо болна, Лео трябва да докаже любовта си за краткото време, което му отпуска съдбата, да възмъжее, да се възроди и да разбере, че мечтите не умират.
Със своя драматизъм и поетичност този роман за деликатните емоции на младостта е завладяващ като световния бестселър „Любовна история” и култовия филм „Обществото на мъртвите поети”.
****
Веднъж един царски син седнал да обядва. Докато се хранел, порязал си пръста и капка кръв паднала върху изварата.
Тогава казал на майка си:
- Мамо, бих искал жена, която да е бяла като мляко и червена като кръв.
- Ех, синко, щом е бяла, няма да е червена, а ако е червена, няма да е бяла. Но търси, пък дано да намериш.
“Любовта на трите нара”
в книгата на Итало Калвино
“Италиански приказки”
Имах наистина големи очаквания от тази книга. Навсякъде четях само добри отзиви и някак сама се бях настроила, че трябва да ми хареса. Но не бях очаквала, че ще стане една от книгите, които да помня много дълго, след като съм я прочела.
Започнах я, докато пътувах във влака. Историята ме грабна веднага, увлече ме дотолкова, че спрях да разговарям с приятелката с която пътувах. Четях и си мислех, че само първата любов може да бъде толкова силна и необуздана. Мислех колко безразсъдно е да обичаш някого, без да си говорил с него, без да си го усетил в прегръдките си. И все пак това е достатъчно за Лео. Неговата Беатриче му е достатъчна, за да приеме всички разочарования. Израстването му след всяка страница е трогателно. Потопен в бялото, той не усеща, че всъщност обича, но любовта му е несподелена. Отчаянието, навлизането в мъжеството му е толкова голямо, а детството- така сладко, че Лео се превърща в две вселени, събрани в тялото на едно момче. Ала и двете вселени искат само едно: живот за Беатриче.
След урока на учителя, момчето е смутено. Нима това в което е вярвало досега е било просто шега? Нима някой възрастен знае как се чувства той, как го боли отвътре, колко много копнеее за червените й коси? Нима някой друг би могъл да прочете сърцето му, да му помогне? Никой! И Силвия, вярната Силвия, която му помага, е неспособна да усети всичко. Да, тя е добра за него, но към нея той изпитва нещо нежно. Не го гори огън, не дава кръвта си за нея. Не се буди нощем за нея.
Оценяваме това, което сме имали едва, след като го изгубим.
Сближаването с Беатриче е трудно. Бягството е срам, а любовта- страдание. И все пак, сладко, омайно страдание! Смърт, чийто дълбини са едновременно и гроб, и небе за момчето. „Може би само италианците могат да обичат толкова отдадено, може би само тези, които имат себе си изцяло, могат да дадат любовта си безусловно“- си мислех, докато четях редовете.
Разплаках се безмълвно, когато прочетох и усетих болката от загубата на любимата му. Думите бяха толкова простички, толкова близки до мен, че ме викаха към себе си, затваряха ме в значенията си, карайки ме да усетя празината от починалото дете. Сякаш бе умрял ангел. Все едно е започнала нова, мрачна ера. Като че навън е паднал мрак, който няма да си иде, дори и да изгрее слънце отново.
„Беатриче умря.
Тази дума, „умря“, е толкова жестока, че можеш да я кажеш само веднъж, после трябва да замълчиш.
Боже, вече не ми трябват звездите – изгаси ги една по една.
Смачкай слънцето, прибери луната.
Пресуши океана, изкорени растенията.
Вече нищо няма значение...“
...
Тази книга не е за страданието. Тя е за съществуването. Тя е за силата да откриеш, че можеш да се събудиш сутринта, когато вече нямаш заради кого са отвориш очи. Тя е за избора, за любовта, за втория шанс. Също и за красотата, за червеното, за прошката. За детството и съзряването. Тази книга е не просто книга, а песен, като песните на Лео, които пазят в себе си трелите на душата му. Това е то- изповед, сълза, изплакана на двестатина страници. Но не само сълзи има там- има рождение, има смърт. Има любов, има омраза, приятелство и лъжа, бяло и червено... кръв и светлина, надежда и отчаяние.
Но най-вече има живот.
